На 26 октомври 1825 година работниците завършват строителството на Канала Ери (Erie Canal), който свързва Големите езера с Атлантическия океан. Губернаторът на Ню Йорк, ДеУит Клинтън (DeWitt Clinton), прави символично пътуване с лодка от Буфало до Ню Йорк Сити, носейки бъчва с вода от езерото Ери и я излива в пристанището, отбелязвайки "Сватбата на водите". Столетие по-късно, неговият внук предприема пътуване в обратната посока, за да "пренастрои" водата в чест на стогодишнината.

На 26 октомври 1825 година работниците завършват строителството на Канала Ери (Erie Canal), който свързва Големите езера с Атлантическия океан. Губернаторът на Ню Йорк, ДеУит Клинтън (DeWitt Clinton), прави символично пътуване с лодка от Буфало до Ню Йорк Сити, носейки бъчва с вода от езерото Ери и я излива в пристанището, отбелязвайки "Сватбата на водите". Столетие по-късно, неговият внук предприема пътуване в обратната посока, за да "пренастрои" водата в чест на стогодишнината.

Историкът Джъстин Нордстром (Justin Nordstrom) подчертава сложната икономическа, политическа и културна значимост на канала. Неговите противници го наричали "Канала на Клинтън" и той бил само четири фута дълбок и четиридесет фута широк. Въпреки това, Нордстром отбелязва, че този скромен изкоп "дълго време е бил считан за импулс за икономически и политически просперитет на щата и нацията".

Работниците изкопали части от маршрута с експлозиви и построили шлюзове и акведукти по протежение на 363 мили канал. Мули и коне теглили лодките по завършения воден път, значително съкращавайки времето за транспорт. Таксите за превоз на товари от северен Ню Йорк до Атлантика паднали с удивителните 90 процента, а времето за превоз намалено от тридесет на десет дни.

Каналът свързал все по-специализирани региони в ранните САЩ, обяснява историкът Рожър Рансъм (Roger Ransom). Той предоставил икономическо предимство на Ню Йорк Сити и помогнал за урбанизацията в западен Ню Йорк. Успехът му вдъхновил вълна от строителство на канали в други щати, въпреки че икономическите ползи от тези канали са съмнителни в ретроспекция.

Към стогодишнината през 1926 година (с година закъснение) хиляди мили железопътни линии вече преминавали през страната. Въпреки това, Нордстром отбелязва, че "подкрепата за каналите останала силна в щата Ню Йорк", дори когато железниците заменили оригиналния Канал Ери и той станал остарял. Някои от участниците в тържествата изграждали политическа подкрепа за противоречивия Канал Бардж (Barge Canal), докато други се опитвали да намерят място в нарастващата разказваческа традиция за американския ексепционализъм.

Тази национална разказваческа линия била в напрежение с растящия регионализъм, наблюдаван във възхода на местните историци и малките музеи. Нордстром открива различен Канал Ери в романа "Рим Хаул" (Rome Haul) от Уолтър Едмъндс (Walter Edmonds), който съчетава теми като "индивидуална агенция", фолклорни традиции и природа. Читателят е потопен в "студените утринни мъгли на зимата, зелените хълмове край Буунвил, откритите ливади покрай канала и есенните променящи се листа".

Не всички местни общности били доволни от забавянето на стогодишнината, а не всички се възползвали от канала, пише историкът Карол Шериф (Carol Sheriff). Природната среда, описана от Едмъндс, често била унищожена или драстично променена, а разширението на канала означавало особена загуба за коренните общности като Хауденосауни (Haudenosaunee).

Кметът на Ню Йорк Сити Джими Уокър (Jimmy Walker) завършил тържествата през 1926 година с думите, че "този повод е отложен за още сто години". Тази година реплика на "Сенека Чийф" (Seneca Chief), която носила Клинтън през 1825 година, потеглила от Буфало по канала. По маршрута участниците засаждат бели борчета, символ на мира за Хауденосауни. В Ню Йорк Сити ще бъде засадено последното дърво—и ще бъде напоено с бъчва, напълнена с вода от градовете покрай Канала Ери.

Пълния архив е на разположение на абонатите на Literans Плюс с всички предимства на цифровият достъп.